„Антихриста” трудно би могъл да бъде наречен шедьовър, но далеч не може да бъде определен и като обикновен роман. Той е уникален по няколко причини. Първата и най-съществена е присъствието на две диаметрално противоположни една на друга героини, чието пряко и задочно противопоставяне от една страна, а от друга вътрешните им борби и терзания, отвеждат към широк кръг от екзистенциални дилеми и философски размисли. Къде е заложена истината между потребността да се приобщиш към другите, да се социализираш, влизайки в роли и образи, чужди на самия теб, и ненужността от това мазохистично „жертвоприношение”? Можеш ли да си част от този свят и едновременно с това да си чужд на него? Какво е значението на приятелството в контекста на егоистичната природа на хората и съществува ли изобщо? Имаме ли по-големи врагове от самите себе си и как да се победим? Това са само част от въпросите, които задава „Антихриста” без да даде конкретни отговори. В живота на шестнадесетгодишната Бланш Хаст не се случва нищо. Студентката от Брюксел представлява фантом, призрак за колегите си и за самата себе си. Единствената и социална проява до този момент е принадлежността към университета, който далеч не я отваря към света, каквито са били нейните очаквания. Героинята изживява присъщите за пубертета вътрешни терзания, противоречия, несигурност, съмнения и страхове, свързани с най-големия кошмар на човешкия индивид – че може да остане завинаги сам. Докато не се запознава с Христа Билдунг. Бъдещият тиранин на Бланш се оказва пълен неин антипод. Ако втората е обрисувана от авторката Амели Нотомб като олицетворение на полета на идеала над посредствеността, то първата е прототип на печалния манипулатор- победител, събиращ агресията, първичната сила, лицемерието, безочливостта и неблагодарността като висши условия за социален успех и внимание от страна на околните. Представите на девойката от столицата за приятелството и любовта са по детски наивни и възвишени. За провинциалното момиче тези идеали отстъпват пред ползата и личната задоволеност. Въпреки изначалната си несъвместимост, двата характера имат и нещо общо. Приличат си по това, че страдат от тежки комплекси, но в същото време ги изразяват по различен начин. Бланш не може да възприеме тялото си, въпреки твърденията си, че то е всичко, което има, и се затваря до крайност в себе си. Христа пък изпитва необходимостта да се представя за друга, рисува пред околните този свой образ, който смята за идеален, но не отговаря на истинското и аз. Дълбоките и психологически мотиви за тези действия обаче остават скрити и за самата Бланш. В хода на романа авторката изправя главната си героиня срещу конкретен противник – превърналата се в Антихриста нейна „приятелка”. В този смисъл са вмъкнати осезаеми религиозни мотиви – макар и семейство Хаст да не е вярващо, Бланш демонстрира познания за християнската традиция, които и служат в неспирните и анализи и вглеждания, налага си смирение и прочие. Борбата, която води, е сякаш срещу самия дявол, срещу злото, без тя самата непременно да е доброто. До този момент Бланш води титанична битка с всичко и с всички, но освен себе си, не припознава друг конкретен враг. Предизвикателството да се справи с „интригантката” води до вътрешна метаморфоза у героинята-фантом. Постепенно тя загърбва вътрешните си терзания, престава да съди себе си и насочва всичко в опит да си върне семейството и личното пространство, върху които е извършено грубо посегателство. Неговите конкретни измерения са пресъздадени майсторски от Нотомб. Писателката загатва по тънък начин отчуждението на Бланш към нейните родители чрез лексеми като „създателите ми”, „съпругът и” и „съпругата му”, с които се извършва говоренето за тях. Девойката обаче обича родителите и свободата си. Героинята-призрак, която не е сигурна, че има душа, всъщност притежава богата душевност, въпреки липсата на вътрешна хармония. Този факт, скрит дори за родителите и, става достояние единствено на читателя. Момичето с неузрялото тяло е достигнало до редица философски прозрения, непостижими и за възрастните: „Да докоснеш дъното не е толкова страшно, като да останеш на повърхността на долнопробното”, „Голотата в отражението нямаше с какво да вдъхне любов”, „Тези, които смятат четенето за бягство, са много далече от истината: да четеш, означава да се сблъскаш с реалността в най-концентрирания и вид, което ... е по малко ужасяващо от това да си имаш работа с размитите и форми”. Бланш демонстрира и зряло поведение, като отказва до отговори на провокациите на Христа, изчаквайки най-добрият момент, за да нанесе своя неотразим удар. Краят обаче не е нищо друго, освен връщане към началото. Антихриста е разгромена. Блестящ пример за това как човек може да се справи и с наглед невъзможни противници. Но никога не може да победи себе си. Голотата в отражението остава во веки и не вдъхва любов. „Така се изпълни нейната воля, не моята”. Станимир Сапунаров
Още за "Антихриста" в "Аз чета" от Мила.
 С пристрастие, което най-чистосърдечно си признавам, бих определила „За кого бие камбаната?” на Хемингуей като „Война и мир” на ХХ век. Един камерен вариант на „Война и мир”: без бляскави балове, светски лъвове и епични битки, но за сметка на това със също толкова мъдрост и като екстра – голям брой испански псувни, съвестно преведени под линия:-)) Действието се развива по време на Испанската гражданска война. Робърт Джордан – главният герой – е американски учител доброволец, който получава мисия да взриви стратегически мост в планината. Там той се запознава с партизаните и едно момиче – Мария. Това е всичко. Целият му живот в рамките на три дни – по-истински и наситен от когато и да е. За тези три дни той среща най-добрия си приятел, най-коварния си враг, голямата си любов. Въпреки славата на Хемингуей като мачо и женкар „За кого бие камбаната” е може би най-романтичната книга, която съм чела. И не става дума за рекламната и лигава романтика на плюшените мечета, залезите на покрива и запалените свещи. Става дума за една любов тук и сега. Любов толкова силна, че не можеш да си поемеш дъх, когато другият е наблизо. Любов, която боли и лекува. Без игрички, пози и претенции. Тя просто се случва, и след нея нищо вече не е същото. Любов и война: оголени, свирепи, притиснати в ъгъла. Една срещу друга. Любов в спалния чувал ;-) на меката и топла земя под рева на самолетите, които разбиват небето на парчета. Темата е стара. Но Хемингуей я разглежда гениално просто. Главният герой не е глупак, нито заслепен идеалист. Той вижда добре машинациите, сбълъска на политически интереси, които се крият зад големите думи. Вижда как хаосът и дребните пререкания превръщат идеалите в безсмислици. Но той разбира също и, че няма значение какъв е светът и накъде отиват другите. Важно е само какво ще направи той. Целият свят, всичко е съсредоточено в него, в неговата душа, в неговата любов. И за да ги спаси, трябва да ги загуби. Мостът зад героите изгаря. Всичко е обречено. Но това няма значение. Животът, макар и вкопчил се в своите мъртъвци и отказващ да ги пусне, се изплъзва от разрухата. Сливането в любовта се оказва по-силно от разкъсването на телата и полуразпада на идеалите. В любовта 1+1 = 1. Робърт Джордан не умира, защото той живее чрез Мария. Той е тя и тя е той. Умиращият е сам. Смъртта е занимание самотно ;-) Живият носи в себе си всички. И от едната, и от другата страна на фронта има жестокости, зверства, но и милост. Всяка война е война между свои. А името на книгата идва от стиховете на Джон Дън: Човекът не е остров, вътре в себе си затворен.
Човекът има връзка с Континента, той е част от всичко друго
...
Всяка човешка смърт ме намалява, аз съм
част от цялото Човечество; и затова
недей да питаш
за кого бие камбаната:
камбаната бие
за теб. P.S. И за да убия романтиката, ще цитирам мнението на главния герой от филма “Маркъс” (About a boy) за същото това стихотворение. Заклет егоист, той разсъждаваше така: Според мен всички са острови... Живеем в островната ера. С правилните ресурси, и по-важно, с правилното поведение, можеш да бъдеш облян в лъчи, привлекателен тропически остров – магнит за шведските туристи. Харесва ми да мисля, че аз съм такъв остров. Харесва ми да мисля, че съм готин. Харесва ми да си мисля, че съм Ибиса.
Част от континента или самотен остров? Човек със сърце или гларус по душа? Това е въпросът :-))
 Книгата на проф. Жил Липовецки ме грабна още със заглавието и впоследствие с анотацията, която прочетох. В момента е в ръцете ми и предстои да бъде прочетена, но желанието да споделя за нея още преди да съм напълно убеден, че има някаква (висока) стойност, надделя. Правя го и понеже усещам, че няма как да ме разочарова. Рядко някоя книга може да вдъхне такова доверие само от няколко реда и едно заглавие. Затова ще кажа само няколко думи и ще цитирам част от прочетеното в бързината.
"Цивилизацията на желанието", така нарича Липовецки модерната епоха, изграждаща се от втората половина на ХХ век, а модерния човек - Homo consumericus. Това се вижда ясно във все по-неистовия стремеж към по-добри условия на съществуване, към по-високо качество на живота, към повече и по-силни емоционални преживявания. В същото време все по-непредвидим е човекът в своите желания, вкусове, покупки. Консуматорският дух се просмуква в отношението към семейството и религията, към политиката и културата, към свободното време. Сякаш консумирането се превръща в самостоятелна империя, чиито предели са безкрайни.
Но щастлив ли е Homo consumericus?
Мисля, че знам отговора на този въпрос, но ми се иска да разбера още нещо за това щастие. Препоръчвам книжлето! :)
На пазара "Парадоксалното щастие. Опит върху обществото на хиперконсумиране." от изд. Рива, 2008, 15 лв.
Захари Карабашлиев - автор на романа “18% сиво” мисля, че не е само защото сме горе-долу връстници с него и описаните неща (за България) в романа са ми много близки и носталгични не е и защото е много симпатичен и се усмихва постоянно просто - написал е един модерен текст без грам претенция или излишък тя го напуска, той полудява от мъка, напива се и на стуринта се намира заедно с чувал марихуана. той е българин в щатите и преминава класическия път до Западния бряг с безброй перипетии. често се връща в спомените си от времето, когато се е запознал с нея, Варна, студентските години. тя рисува, а той снима, преди и сега, много неща виждаме през обектива му “В момента, в който излезеш от релсите, излезеш от нормалната си комфортна зона на съществуване започват да ти се случват неща, странни неща, неща, които те променят.” - пълният текст на интервюто ми се него е тук, а скоро ще има и видео 18% сиво е задължително добро четиво за лятната вечер край плажа или където и да било.
Брей, много сме я чели тая книга, ей! Вярно, че "Естествен роман" на Георги Господинов си е доста емблематична за нашето поколение. Почти като "Пътеводител на галактическия стопаджия" (споко, и нея я чета ;). И има защо. Книгата е грабваща с лекотата, с която ти разказва за съзерцанието. Честно, учуди ме, че всички, които коментират книгата, споменават най-вече мухите и компанията. На мен пък книгата ми направи впечатление най-вече със самотата. Самотата на героя, в която той се справя с любовната мъка от раздялата. Именно тази самота е нещото, което го кара да измисля безброй различни занимания. И от тази самота се ражда и интересът към историите на другите. Аз ли да съм клюкарка - не съм забелязала. Но когато той описва подслушването на пазара, определено и аз нададох ухо за палавниците под съседния чадър... Техните разговори за срамни екземи ми доказаха, че реалността е най-чудатият сценарист. И ако се отклонявам, то е само защото Господинов ме е научил. Така де - какво имаше за казване. А, да! Ако сте от хората, които обичат култовите реплики и тайно си ги преписват в едни тетрадки с още по-тайните намерения, че така ще ги запомните и ще направите ефекта "УАУ" пред някоя мадама - грабвайте химикала. Всяко второ изречение на Господинов е култово както само по себе си, така и в комбина с останалите. А най-приятното в цялата картинка е, че между твърдите корици са закотвени различни и разнообразни естествени мъдрости и глупости. Така че, когато ви е криво, гаджето ви изневерява или шефът вие е гадняр - винаги може да отворите на произволна страница и почти като вълшебната книга в "Едно" на Ричард Бах да прозрете пътя. Или просто да се посмеете от сърце. Абе книга - задълже. Ти още ли не си я чел? А като вземеш и да се развеждаш - току виж - напишеш една!
 Художествената литература с философски привкус винаги ме е привличала, а щом има и път вече започвам да се влюбвам, но Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет е нещо повече от книга за едно обикновено пътуване на баща и син, нещо повече от поредната книга за живота и ценностите. Защото Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет не е книга, която можеш да четеш между другото - за нея трябва особена настройка, или поне на мен ми трябваше, защото това е книга, която те кара да мислиш, и то много. На моменти сякаш е скучна и протяжна, но същевременно не ти дава да я оставиш просто ей така, а напротив, привлича те с непрестанното изследване на дълбоките значения на света, към безконечното търсене на отговори. Защото в книгата всичко се разглобява на части, разнищва се целият човешки свят - от Аристотел и Платон до последната гайка на мотоциклета, за да се превърне пътуването в едно дълго търсене на смисли. Смисълът на ценностите, смисълът на образованието и университета, на техниката и романтиката, на качеството и не на последно място - на самия живот... смисли, които всички ние търсим през целия си живот. Дзен и ИПМ е нещо повече от изследване на ценнотите. Дзен е и изследвене на собствената личност, защото докато четеш въпросите, които си задава главният герой, започват да гъделичкат и теб самия. Изведнъж започваш да търсиш себе си в отговорите, да намираш свои собствени отговори, и така докато не осъзнаеш, че в този непрестанен низ от въпроси няма верни отговори. Не можеш да отговориш никога просто и еднозначно, не можеш да бъдеш сигурен в нищо и никой. Но може би именно в безспирното лутане из философията на света, по пътищата на душата, човек открива своята собствена пътечка към щастието, към свободата на духа и освободеното съзнание.
 Имам Вяра. И като ти кажа Вяра - не се сещай за съседката от третия етаж... Става дума за истинска вяра. Вяра в собствения ми оптимизъм, Примерно. Обаче... какво ли значи тука някаква си личност. Всъщност, става дума за "Вяра имам" - книжката на Мадлен Алгафари. Книга която ти дава всичко, от което имаш нужда. Стихове, които да нахранят душата. И то добри стихове - много лични и преживени. Просто живи. Аз лично поезия не чета. Е, дядо Вазов е изключение. И любовната лирика на Дамян Дамянов. Но стига за стихчетата. По-важното тепърва предстои. В описанието. Защото втората част от книгата е отговори на писма (явно на читатели на някое списание, но кое е - не ми е известно). Интересни случаи с кратичко обяснение и план за действие. Най-затрогващото и грабващо в тази книга обаче е третата част. В нея човешките съдби са описани като в успешен холивудски сценарий. Толкова са силни историите, че не дишаш между репликите и попропускаш няколко описателни изречения. Тази част се състои в подробно описване на клинични случаи. На цялостния процес на терапията, която в повечето случаи продължава година или малко повече. Започва се с конкретния повод да се изостри заболяването дотолкова, че пациентът да отиде на лекар. Подробно теоретично обяснение на проблема и вече подходите, които Мадлен използва. А те - подходите - са толкова оригинални и прозорливи. Нямам думи. Наистина ме оставиха без думи. Само с моите мисли. Последното, което ще издам е, че и Мадлен е разказала своята история на терапията си. А за по-дълбочинно изследване на чувствата ми, докато четях книгата И ТО ПРЕДИ ДА Я ДОПРОЧЕТА, вижте това. Само ще добавя, че искрено се замислих как сама съм прилагала върху себе си различни малки терапийки и колко здрава психически се чувствам в момента.
Моят фаворит сред кандидатстващите до момента. Образец. Не само по формални критерии (5-7-5), но и заради съдържанието - точно според философията на хайку. Рядка находка в българската хайку-сфера: Котешка сянка
на стъкления покрив.
Летен следобед.
(Георги Дерменджиев)
 Един от най-обичаните блогъри в българската платформа blog.bg - Templar, прави собствена класация за 100-те най-обичани български книги. Започнал е подредбата още през май, но попълва бройката постоянно. Топ 5 на Templar:1. Библията 2. Димитър Талев - Тетралогията "Железният светилник", "Преспанските камбани", "Илинден", "Гласовете ви чувам" 3. Светослав Лучников - Пламък за свещите
4. Стефан Попов - Безсъници
5. Вера Мутафчиева - Бивалици
Останалата част от класацията следете тук.
  Записах се в градската библиотека. И заради възможността за всякакви читателски експерименти, както и летния горещ и лежерен сезон се появи любовта ми към историческия роман! Не бях чувала за Сара Дюнант и двeте й книги, издадени в България. Но, както си знам, отваряйки книга, ако ми хареса прозата на първа страница, обикновено ми харесва и останалото. И така – рискувах с „В компанията на куртизанка”, а след като я прочетох, по най-бързия начин взех и „Раждането на Венера”. Освен чара на историческият роман – вплитането на действието в автентичната картина на епохата с нейните исторически фигури, събития и повратности, неочаквано приятна изненада и в двете книги е дедективският елемент на историите. Съдбата на куртизанката Фиамета, нейния мениджър и приятел Бучино, както и на своенравната художничка Александра са повлияни от дълбоки страсти и са запазили невероятни тайни. Ако решите да прочетете тези книги, ще се радвате на съвременна и интелигентна проза, на разбирането и познаването на човешката природа от автора, на увлекателни, подробни и ярки описания на сградите, личностите, греховете и радостите в ренесансова Венеция и Флоренция.
Взех книгата на Алекс Букарски с големи надежди. От много отдавна скитам из софийските улици в търсене на добър млад автор и няма нужда да казвам, че това е безцелно скитане. Жалко скитане. Самотно скитане. Скитане, което пропада в дебрите на мрачната и претенциозна интелектуалност, скитане, което ме отвежда до наркотици, изнасилвания, липса на сюжети и повече мутри, отколкото мога да понеса. Затова, когато чух Алекс Букарски за първи път, се почувствах сякаш съм дочакала Годо. Гледах вече добре известното интервю от Шоуто на Нед и виждах един млад, естествен човек, който изглеждаше подкупващо умен. Важно е да уточним: не просто изглеждаше умен, той наистина говореше умно. Защото върховната цел на повечето български творци е да изглеждат умни, да си играят на умни, или ако си позволя да цитирам от един разказ на самия Алекс: всички обичали книги, всички слушали Доорс (бляк!), всички ценели Кафка (бляк!), пишели поезия, но не публикували (това описание подозрително напомня и за самата мен ;-) Това, което ме спечели за каузата на Алекс Букарски, беше обяснението му за псувните.
Наистина, вулгарното не е в думите. Вулгарното е в самия живот. Или още по-точно: вулгарното не е във вулгарните думи. Вулгарното е в слагаческите думи, в баналните думи, в механизираните думи, които се повтарят отново и отново като рецепта за постигането на определена цел. Една псувня, едно „ебало си е майката” не може да бъде вулгарно. То се е десемантизирало. Ядосан си, иска ти се да пребиеш някого, да го удряш продължително с глухи удари, да викаш и да тичаш на едно място. Или просто ти е писнало. Тогава псуваш. Описваш едно гадно чувство с една гадна фраза. Но тя не значи нищо. Думите са само проводник. Вулгарното, циничното е различно. Думи като „цици”, „чукам се”, и пр. са вулгарни, защото те описват нещо хубаво по гаден начин. Те описват любовта, очакването, срещата с Другия като ги принизяват и нарочно ги правят безразлични, повторителни и еднакви при всеки опит. На какво приличат разказите на Алекс Букарски? На псувните или на циничните думи? Очевидно в разказите има по много и от двете. И все пак мисля, че цялата книга може да се възприеме като една голяма псувня, люта македонска псувня по повод на живота, на цялото безсмислие, на всички стереотипи и клишета. Псувня, която те освобождава, защото виждаш, че и друг се дразни на псевдо-интелектуалците, че и друг е забелязал, че животът не е като романтичните филми, че нищо интересно не се случва, че герои всъщност няма. Има нещо у Букарски, което ми напомня за Спасителя в ръжта. Може би достатъчно е да заменим “phony” с „ебам” и ще открием балканския Селинджър. Само че в разказите на Букарски спасителят натрапчиво липсва. Хората скачат от скалата, а парашутът им не се отваря.
И тук идва моята критика. Кой си ти да критикуваш млади човече? Вярно е, че животът е гаден, вярно е, че има мъртви хора, живи трупове. Но когато прочетеш няколко разказа на Букарски подред, сериозно започваш да се питаш: добре, защо живея? Защо да не си тегля куршума, щом като нещата стоят така? Един удачен отговор, който би ме поставил на място и би бил в духа на разказите, е „от малодушие”. Но това е лош отговор по default. Да хванеш тънките детайли, да представиш живота през погледа на мъртвите хора е истинско майсторство. Но не спира да ме преследва едно изречение от разказа Старшината излиза в пенсия: „бях много свободомислещ, бунтовен...добре, не много, да бъда реалист....” Ролята на писателя (съзнавам целия риск, който поемам, говорейки за ролята на писателя, и то в началото на ХХІ в.) не е просто да наблюдава и да се отдръпва тактично всеки път, когато стане напечено. Тогава ще е добър писател, но няма да е много по-различен от хората, описани в Евангелието според Алекс Букарски. Или, ако трябва да сме точни, по-доброто заглавие би било Апокалипсисът според Алекс Букарски – Откровението, разкритието на истината. Евангелието – благата вест – поне според мен липсва в тези разкази. Единствената добра вест е появата на този писател. Писател, който се изживява като разпнат, без обаче да проповядва любов. Писател, който по-скоро би се отъждествил с разбойника Варава отколкото с Христос. И всичко щеше да е наред, ако това не беше поза и ако нямаше такъв голям потенциал. Има откъси от тези разкази, които са убийствено добри: „а аз я зяпах с възможно най-отворени очи, за да мога да увековеча колкото се може повече от сцената в моята осиротяла чекиджийска памет", „ и като че ли за пръв път забелязах, че на неговото многоъгълно чело няма никакви изразителни бръчки. „и няма жена, която да му ги направи” с притаен цинизъм си казах”. Да, Алекс Букарски определено е мачо и шовинист. Да, всеки път, когато чета как описва жените, нещо в мен умира. Но това може да му се прости. Разказът Трима положителни герои разкрива homo balcanicus по толкова добър начин, че спокойно може да стане символ верую и на най-крайните и агресивни феминистки.
Не знам дали Букарски е фешън, мейнстрийм или предпочита да мисли за себе си като underground икона. При всички положения, по-добре вместо да умира от наркотици и да става лице на тениски, да продължава да пише. Защото е добър. И ако заимствам от разказите му, той е алтернативен мъжки, един недиференциран гений, който явно все още се интересува от цици, тинкане и се радва на мръсни думи. Хубавото е, че може да се диференцира. „Мойот филм” на тинейджъра бунтар вече сме го гледали. За мен интересно ще е продължението. Дали ще се появят главните букви в живота и в разказите му? Защото Има Живот, Герои, Любов и Жена (може и Жени, но не и женски :-). А талантът на Букарски определено е в изобилие. Люде, на които не им се отваря парашутът ми напомни стиха „и трупове мъртви хвръкнаха завчаска”. Защото отдавна нищо не е съживявало българската литературна сцена като мъртвите люде на Букарски.
 Театърът и литературата винаги са вървели ръка за ръка, събирайки талантите на всяка епоха. На 4 юли един млад талант ще покаже своето ново амплоа - Михаил-Мария Фисто ще представи дебютната си книга „Руслана Гретел или За многоточието на акта”. Представянето е част от малкия сезон на ТР "Сфумато", който продължава от 1 юни до днес. Както шеговито е подхвърлено в поканата, ще има раздаване на актове за раждане, нотариални актове, а защо не й чисто нов Акт 16 за Михаил-Мария Фисто в елита на съвременната българска проза. Актовете ще бъдат връчвани от актрисите Снежина Петрова и Албена Георгиева, а в ролята на актова зала ще влезе сцената на театрална работилница "Сфумато". Там винаги ни поднасят изненади, да видим какво са подготвили този път. Представянето на „Руслана Гретел или За многоточието на акта” от Михаил-Мария Фисто е на 4 юли от 17 часа в театрална работилница "Сфумато", ул. Димитър Греков №2. Писателският блог на Михаил-Мария "Аз мисля, че Бог ме обича" е на www.mmfisto.wordpress.com.
Дойде и моят ред да поема щафетата. Интересно, какъв ли би бил животът, ако повечето изказани от блогърите желания се сбъднат? И тъй, каква е представата ми днес, 1 юли 2008 г. в 8,04 ч. сутринта, относно облика на абсолютния ми свят: - не се налага да губя време за домакинстване; - прекарвам зимите на о.Мавриций; - чалгата не е измислена (a propos, чувам, че тази година очалгарили даже Джулая. Нали кметът на Каварна се кле, че в общината му чалга няма звучи. Да, ама не - спонсори на Джулая били инвеститорите на бъдещото курортно селище, та това знаят хората, това правят. За тях празник без бира-скара и чалга не става. Даже да е Джулай. Впрочем, Благой Рагин вчера ни осветли, че от плажове няма нужда - нали всеки хотел си има басейни, що да не се строи на плажа. Така де, за какво ни е природа като си имаме чалга); - Second Life силно се е подобрил откъм графика и компютърът ми е достатъчно мощен, всички големи галерии са последвали примера на Цвингера и мога да посещавам всяка нова експозиция на Tate Modern, MoMA, Guggenheim в Ню Йорк и Билбао, всякакви биеналета и триеналета където и да е по света. И концерти също. И кинопремиери. И каквото още се сетите. - потвържвават се слуховете, че Тил Линдеман готви съвместен проект с внучката на Вагнер и идва да го представи в София. Както и очаквания нов албум на Групата, естествено (коя е групата? Rammstein, разбира се :) ) Ich will, ама много искам. Хайде, засега - толкова :) Редно е да предам горещия картоф нататък, обаче повечето вече са си минали по реда и се чудя какво да правя. Любопитно ми е какво би написал Еленко, защото блогът му създава впечатлението, че той си живее в своя си абсолютен свят, съумява да се чувства уютно в света такъв, какъвто е. Ще ме изненада, ако отговори :) Честит ви Джулай!
Амнезия. Тотална. Не помниш нищо от последните три години. Това е основната сюжетна линия в новата книга на Софи Кинсела "Пожелай ми слънчогледи" (съвсем между другото заглавието няма голяма връзка с книгата). Звучи/сюжетът/ колкото оригинално, толкова и тривиално. И все пак книгата те кара да се замислиш. Аз дори се зарових в собствените си писания в личния си блога и.......открих, че се чувствам по същия начин - чета неща, които не си спомням и...за щастие се удивлявам колко добре съм ги казала нещата :). Но тук става въпрос за книгата....Доста добре изпълнена чиклит история, в която на моменти главната героиня постъпва като пълна глупачка и ти иде да и праснеш един по главата. Но като цяло - героиня, която мисли като теб, действа като теб, че и дори съдбата и се присмива - също както на вашата скромна личност! И колкото и да е чиклит (само си представям погледа на Алекс, когато прочете, че пак съм пуснала пост за този жанр) все пак ме накара да се замисля - колко е важно докато градиш кариера да не забравяш приятелите си. Колко е важно да имаме близките си наоколо, за да се оглеждаме в техните очи. Колко е важно да обръщаме внимание и на това как хората ни приемат. Колко е важно да следваме сърцето си. Абе, като цяло, да не сме безпаметно целеустремени. Защото светът наоколо продължава да се случва...с неговите добри и лоши изненади. Книжката, както повечето книжки в жанра, следва сценария на един добър филм(не точно тип "секса и града", но нещо подобно). Накрая темпото толквоа се забързва, че ме накара да чета задъхано, като бърз влак. Минавах като скенер през пряката реч и дори не се задържах на обясненията между тях. Толквоа бях погълната от това какво ще се случи. Е това е на псоледните 20 страници, но ако те не те грабнат така, значи и книгата надали ще остави толкова силен емоционален заряда във вас. А заслужава ли си тогава.......
Чудя се, дали някое от нашенските lifestyle-списания би публикувало нещо от Букарски. Склонна съм да се съмнявам. Родните издания, не знам поради що, но се отъждествяват с glamour, сякаш стил на живот имат само богатите. Не че Опра Уинфри би приела Алекс за "свой" автор. Но кой може да оспори факта - Букарски пресъздава начин на живот. На "людете, на които не им се отваря парашута", техния начин на живот. Не е glamour този техен начин, макар героите да нямат нищо против да го имитират въпросния glamour. Според собствените си представи. Като се замисля, представите им май не са толкова далеч от истината за гламура... но това е друга тема. Случи се така, че дочетох книгата в маршрутката докато прослушвах пресния албум на Judas Priest, за който в Капитал Light се споменава, че би се харесал само на Цонко Цонев. Аз нямам нищо общо с кмета на Каварна, но за "Нострадамус" бих казала: "по-скоро да", защото ми писна от лигав поп. Ха, Букарски като мото към книгата си цитира "един от многото Нострадамуси" от 2053 г.! Какво съвпадение! Чисто съвпадение. Чак сега го констатирах. Но не само на мен ми е писнало от лигав поп. Забелязахте ли кое през настоящата 2008 г. е мейнстрийм? Полуфикшън-полунонфикшън. Да спомена само филма, отличен в Кан - "Между стените" на Лоран Канте, образец на документално-художествения стил, както казва пресата. Та Алекс Букарски е абсолютен мейнстрийм. Казва, че разказите му са автобиографични. Дали "да", дали "не", не ми е интересно. Важното е, че звучи като да е документална проза. Звучи като "чуто и видяно". Звучи като преживяно. Звучи като истории, за които пишат във вестниците. Или не пишат, защото се случват под път и над път, и в тях няма хляб за привличане на читатели, респ. рекламодатели. Но да - героите му сме ги срещали по улиците, в градския транспорт, къде ли не. Това са: отказващи да приемат "другия начин на живот"; по своему отстояващи свободата си да живеят така, както те го разбират; разчитащи не на правовата държава, а на своите правила ("... не можеше така бе, бате... имаше си правила... имаше си ред... и закон... законът бях аз!"). Кой не иска да е Господ? Но героите на Букарски вярват, че могат. "Умрели люде", казва за тях авторът в предговора си озаглавен "Евангелие според Алекс Букарски". Може и да са умрели - в момента, в който са повярвали, че могат да игнорират света и да си направят свой собствен. И понеже подсъзнателно усещат, че нещо не е съвсем така, но не знаят/не искат да знаят какво точно не е така, стават агресивни - физически и вербално. Гледат да се застраховат: "жив ке те оставам, ама будала ке шеташ", докато мечтаят наживо да участват във "филмо мой", да ги удари ток и да гръмнат, да пукат до край и после да чопнат торбата с кеша. После филмът да почне с ново начало, ама един господ знае какво ще е то. Glamour някакъв, сигурно. Букарски не съди героите си, нищо че ги нарича "мъртви". Букарски ги жали, обича ги посвоему. Доколкото те са в състояние да съзнаят като какво следва от тази обич. Но няма значение, дали героите съзнават, важното е читателите да усещат. Първичността си има и предимствата: своеобразната искреност на образите, неподправеност на реакциите, липса на лицемерие и, колкото и да е странно, яснота в правилата - ако не биеш, няма да те уважават. Е, понякога и на теб ти се налага да уважаваш, ама такъв е животът. "Не е позволено да си променяш позицията". Освен ако не си факер. Ама и да си, пак не е сигурно, че ти е позволено. Вземете да прочетете книгата. Букарски каза, че ние в България сме били големи пуристи по отношение на езика. Хм, не бях забелязала, ама щом той казва... Аз съм от тях, де - от пуристите. Псувните са си вербална агресия, както и да го погледнеш. Полза от тях - йок. Само че героите на Букарски са нищо без ненормативната лексика. Те имат само нея. Освен юмруците си. И гледат да ги пускат в действие чак след като думите им се изчерпят. (Сега, като сецнаха мача в 58-та минута, аз кое оръжие да задействам? Нейсе, пусто възпитание!)
Та, прочетете книгата, че през 2053 г. внуците ви да не се срамуват от вас, че не сте в крак с времето. Казах вече - Букарски е абсолютен мейнстрийм. Линк към "Аз чета"
Чудя се, дали някое от нашенските lifestyle-списания би публикувало нещо от Букарски. Склонна съм да се съмнявам. Родните издания, не знам поради що, но се отъждествяват с glamour, сякаш стил на живот имат само богатите. Не че Опра Уинфри би приела Алекс за "свой" автор. Но кой може да оспори факта - Букарски пресъздава начин на живот. На "людете, на които не им се отваря парашута", техният начин на живот. Не е glamour този техен начин, макар героите да нямат нищо против да го имитират въпросния glamour. Според собствените си представи. Като се замисля, представите им май не са толкова далеч от истината за гламура... но това е друга тема. Случи се така, че дочетох книгата в маршрутката докато прослушвах пресния албум на Judas Priest, за който в Капитал Light се споменава, че би се харесал само на Цонко Цонев. Аз нямам нищо общо с кмета на Каварна, но за "Нострадамус" бих казала: "по-скоро да", защото ми писна от лигав поп. Ха, Букарски като мото към книгата си цитира "един от многото Нострадамуси" от 2053 г.! Какво съвпадение! Чисто съвпадение. Чак сега го констатирах. Но не само на мен ми е писнало от лигав поп. Забелязахте ли кое през настоящата 2008 г. е мейнстрийм? Полуфикшън-полунонфикшън. Да спомена само филма, отличен в Кан - "Между стените" на Лоран Канте, образец на документално-художествения стил, както казва пресата. Та Алекс Букарски е абсолютен мейнстрийм. Казва, че разказите му са автобиографични. Дали "да", дали "не", не ми е интересно. Важното е, че звучи като да е документална проза. Звучи като "чуто и видяно". Звучи като преживяно. Звучи като истории, за които пишат във вестниците. Или не пишат, защото се случват под път и над път, и в тях няма хляб за привличане на читатели, респ. рекламодатели. Но да - героите му сме ги срещали по улиците, в градския транспорт, къде ли не. Това са: отказващи да приемат "другия начин на живот"; по своему отстояващи свободата си да живеят така, както те го разбират; разчитащи не на правовата държава, а на своите правила ("... не можеше така бе, бате... имаше си правила... имаше си ред... и закон... законът бях аз!"). Кой не иска да е Господ? Но героите на Букарски вярват, че могат. "Умрели люде", казва за тях автора в предговора си озаглавен "Евангелие според Алекс Букарски". Може и да са умрели - в момента, в който са повярвали, че могат да игнорират света и да си направят свой собствен. И понеже подсъзнателно усещат, че нещо не е съвсем така, но не знаят/не искат да знаят какво точно не е така, стават агресивни - физически и вербално. Гледат да се застраховат: "жив ке те оставам, ама будала ке шеташ", докато мечтаят наживо да участват във "филмо мой", да ги удари ток и да гръмнат, да пукат до край и после да чопнат торбата с кеша. После филмът да почне с ново начало, ама един господ знае какво ще е то. Glamour някакъв, сигурно. Букарски не съди героите си, нищо че ги нарича "мъртви". Букарски ги жали, обича ги посвоему. Доколкото те са в състояние да съзнаят като какво следва от тази обич. Но няма значение, дали героите съзнават, важното е читателите да усещат. Първичността си има и предимствата: своеобразната искреност на образите, неподправеност на реакциите, липса на лицемерие и, колкото и да е странно, яснота в правилата - ако не биеш, няма да те уважават. Е, понякога и на теб ти се налага да уважаваш, ама такъв е животът. "Не е позволено да си променяш позицията". Освен ако не си факер. Ама и да си, пак не е сигурно, че ти е позволено. Вземете да прочетете книгата. Букарски каза, че ние в България сме били големи пуристи по отношение на езика. Хм, не бях забелязала, ама щом той казва... Аз съм от тях, де - от пуристите. Псувните са си вербална агресия, както и да го погледнеш. Полза от тях - йок. Само че героите на Букарски са нищо без ненормативната лексика. Те имат само нея. Освен юмруците си. И гледат да ги пускат в действие чак след като думите им се изчерпят. (Сега, като сецнаха мача в 58-та минута, аз кое оръжие да задействам? Нейсе, пусто възпитание!)
Та, прочетете книгата, че през 2053 г. внуците ви да не се срамуват от вас, че не сте в крак с времето. Казах вече - Букарски е абсолютен мейнстрийм.
На 23 юни в International Herald Tribune, а днес в New York Times е публикувана статията на Дан Билефски за един странен албански обичай - млади жени да полагат обет за девственост, за да поемат ролята на глава на семейството и да получат всички атрибути на мъжката власт. Преди 60 години бащата на Паша(както я наричат сега) Кечи е убит в кървава разпра, братята й са убити или лежат по затворите като противници на режима на Енвер Ходжа. Единствен закрилник на майката и братовите жени и деца остава двадесетгодишната девойка. Тя подстригва косите си, обува бащия панталон, грабва пушката, заклева се да остане завинаги девственица и да отмъсти за смъртта на бащата. Така било според Канона на Лек Дукагини. След обряда животът на девственицата вече не струва наполовина на мъжкия, а се изравнява по цена с него - 12 бика, това е цената. За сметка на това, жената трябва да забрави за дамската мода, но получава правото да ходи, където пожелае, да има собственост, да взема всички решения в семейството (включително дали и за кого да се оженят племениците), на сватбите се гощава заедно с мъжете, работи по строежи или като дървар също редом с мъжете. Девствениците са почитани в обществото, защото клетвата за девственост е велика жертва и тя заслужава уважение. Затова девственицата е еманципирана, равна по права с мъжете, призаната е за мъж. Паша Кечи казва, че в днешно време жените няма нужда да се лишават от сексуалността си и да се отказват от нормален живот, те вече имат същите права като мъжете. Травестията не е необходима. Равен си, дори да изглеждаш различно. Поне на хартия си равен - дали си жена, дали си етнически или расово различен, това вече няма значение. Не си длъжен да се правиш на еднакъв с другите, за да получиш работа, избирателни права и пр. Когато, обаче, изглеждаш еднакво, а държиш да подчертаеш, че си различен и въз основа на това различие да получиш някакви особени права, това е нещо друго, чини ми се. Да те назначат, защото си различен, да те изберат, защото си различен? Квота за жени, квота за етнически малцинства, квота за сексуални малцинства, квота за пушачи, квота за левичари...
 Това е една огромна, лъскава, луксозна и... безплатна (!?!) книга, която се оказа сред багажа на сестра ми след една нейна командировка до Амстердам. Книгата е "голям формат" (не знам точния термин - извинявам се), с твърди корици, с цветни страници, пълни с много и доста големи изображения... Какво пък толкова? Ами, на мен тук в България никога не ми се е случвало да ми дадат ей така free абсолютно нищо - дори и рекламно (освен флайрчета). Книгата, която искам да разкажа, т.е. покажа, е малко или много с рекламна цел, но дори и така да е, пак си е уникална и луксозна. В нея има подробна информация на няколко езика - английски, немски, френски и италиански, за историята на Амстердам, както и за интересните за посещения места - паркове, галерии, музеи, нощни клубове, театри, магазини, търговски центрове... всичко! Мен лично много ме заинтригува това, че рекламите са много фино ситуирани, много изящно вплетени в контекста. Те самите като изпълнение са много креативни и оригинални, даже ти е приятно да ги гледаш и не са никак дразнещи.  Пример за добре съчетана реклама - на едната страница реклама на битужа, на другата съдържанието на отдел "Shopping".  Много голямо внимание се отделя на "толерантността" - така се гледа на отношението към хомодвойките. В книгата има доста изображения на тази тема, както и около 50 страници текст, преведен на няколкото главни езика.  Много са и страниците, на които се разказват различни истории, вицове и "опити", свързани с консумирането на марихуана. В книгата се обяснява как всъщност тревата имала много лечебни качества, в доказателство на тази теза се привеждат действителни случаи с хора, на чиито заболявания е помогнала марихуаната. Разказва се и за негативното отношение на други страни към легалното потребление и разпространение на "универсалния лек"и как именно граждани от същите тези страни пътуват съмнително често до Холандия, а основната причина е именно тази легализирана "разхайтеност".  Няколко реда са посветени и на един "хулиган", който е поет, музикант, художник и какво ли още не...  Много музика, много изкуство...     Дори и в рекламите си тези хора - толкова освободени, та чак скандални, намират място за националните си символи. Това е просто за поклон! На много места в книгата - заедно с марихуаната и хомодвойките, може да се видят и националните традиции.  Да, и накрая все пак това, което най-много ме впечатли - книга с твърди корици, с огромни цветни изображения, с изключително много информация, преведена на няколко езика, без тъпи и досадни реклами, с 317 страници... ей така без пари на всеки турист! А ние тука в родното Бг... провинциалистите завиждат на столичани, че си имат нещо като "Програмата"... Още снимчици от книжката тук.
 Винаги е хубаво да си представяш къде се развива действието в дадена книга... В случая с "Holy Cow" аз буквално живея на мястото, където се развива действието: невероятната, противоречива и безкрайно многолика Индия! "Holy Cow. An Indian Adventure" се смята за задължително четиво на чужденците тук (освен Библията - Lonely Planet). Още като пристигнах всички започнаха да ме питат - чела ли съм я и да я препоръчват горещо. И понеже мисля че е хубаво човек да види различни гледни точки - се захванах да я чета. Да си призная - в началото, гледната точка на Сара Макдоналд ми се видя малко твърде "австралийска" - разглезената и презадоволена жена пише снизходително за живота си в Индия. После обаче и простих...Индия те учи да прощаваш много слабости на хората :) "Holy cow" дава интересен поглед върху уредените бракове, Боливуд, празниците, религиите, ежедневието в Индия.С добра доза хумор, Сара Макдоналд разкрива на читателите си страната, която казват или обичаш или мразиш завинаги. Но едва ли е възможно да мразиш Индия...въпреки всички неудобства, въпреки непоносимия климат и мръсотия...тук хората са с една идея по-добри и по-щастливи от много цивилизовани страни като нашата...
 Мили палави дечица. Как сте? Да не сте пораснали случайно? А да сте чували за един пакостник, наречен Алфонс Треперибузков? А-а-а, пич е, нали? И аз така мисля. Може да сте израснали с него, ако сте малко над 30-те. Защото аз, макар и по-малък, съм си препрочитал книгата почти всяко лято. И сега го направих като част от опреснителната си серия "Лична класика". Всъщност героят на Герхард Холц-Баумерт е отгледал вече 3 поколения деца в Германия, а и в доста от социалистическите страни. Книгата "Алфонс Треперибузков" (на немски е нещо като Цитербаке) е написана в края на 50-те, но до 1966 година вече има 2 продължения и екранизация. Разбира се, четена от възрастен, книгата веднага показва пропагандната си същност, но пък и едва ли някой се е съмнявал. На "надсъзнателно" ниво обаче случките с непохватния... добре, де, смотан Алфонс са си истинска комедия. Едно от любимите ми неща като попадение от хрумките на Баумерт е изразът "Бузите на един Треперибузков никога не треперят!", което е изцепка на бащата на Алфи. И адски много напомня на "Човек сал' за едното красно име живей, аджеба!", казано от безсмъртния Вазов ханджия Рачко Пръдлето. И да не се объркате от немската обложка, която съм качил - Алфонс не е от малцинствен произход. Явно художникът си е бил пийнал повечко.
| |
